Туин Пийкс е подигравка, опакована като арт екскремент

Туин Пийкс е едно от онези недоразумения, които са толкова невъзможно слаби, че биват обявявани за гениални. Ако гледаме на него като на сериал – то просто е пълна подигравка с киното и телевизията, само че в лошия смисъл на думата.
Мошеникът Линч, обаче, провокира критиците да му лепнат етикета „АРТ“ – демек „НЕ ПИПАЙ“. Щото, разбираш ли, ако нещо е „АРТ“ не можеш да го обвиняваш, че е тъпо, понеже изкуството е въпрос на личен вкус и няма задължението да се вмества в никакви правила.

Няма да му пипам „АРТ“-а. Този текст няма за цел да бъде графити, надраскани по паметник. Не искам да се правя на интересен, а просто да споделя какво открих. Това ще бъде полезно на всички онези зрители, които усещат, че има нещо гнило, но не знаят откъде точно мирише.

Наричам Дейвид Линч мошеник, защото е успял да заблуди света, че прави нещо гениално, а то е просто трик.

В киното можеш да пласираш дори най-откачената идея, стига да успееш да я поднесеш достоверно. Това майсторство разграничава великите филми от скапаните бози. Това различава например „Изкуплението Шоушенк“ от „Бягство от затвора“, сезон 5.

Какъв е трикът на Дейвид Линч? Просто всичко е изключително странно, ние се опитваме да го разберем, изглежда така, сякаш има нещо дълбоко и почти отвъд границата на съзнанието, което ни убягва. И си викаме „бреййй, колко велико“, защото не го разбираме, но ни се струва, че има някаква добавена скрита стойност. А всъщност той извежда абсурд от супер обикновени и скучни делнични неща и изгражда свят, в който странните (но безсмислени) събития изглеждат достоверни.

Темпото нарочно е ужасно бавно, сцените досадно протяжни и тромави, а играта на актьорите „по Брехт“. Към това добавяме най-елементарния трик от хорор жанра – репортажно показване на обикновени (направо скучни) картини, в които евентуално изскача чудовище.

В киното и ТВ сериалите се разказват истории, в които са преплетени човешките взаимоотношения. (Големите майстори преплитат и философски идеи.)

Зрителят гледа, за да разбере края на историята, да припознае себе си, опита и проблемите си, да съпреживее емоциите на героите и евентуално да си отговори на някакви житейски въпроси. В повечето произведения на Дейвид Линч липсват истории, доведени до край, героите са неразпознаваеми, а проблемите, опитът, емоциите и всичко останало е твърде обскурно. Но стилът му е толкова странен и на моменти запленяващ, че изглежда гениален, понеже има много недоизказано и всеки евентуално си го интерпретира и завършва сам.

Само че зад цялата тая фасада няма нищо, което да оправдае големите очаквания. Пък и малките. Самият Дейвид Линч беше казал в едно интервю, че филмите му са просто неговата лична психотерапия… Благодаря Ви, г-н Линч,  аз не искам да Ви пия от хапчетата. Те не са за мен.

 

Сподели в:

Вашият коментар