Защо…

Аз обичам да задавам въпроси. Сигурно и вие обичате. Също така обичам да получавам отговори, когато питам за нещо. За съжаление, повечето ми въпроси си увисват във въздуха и пърхат като бели пеперудки, без обаче да има къде да кацнат. Тази метафора ме подсеща да попитам: след като широкоразпространената бяла пеперуда е зелева, защо я срещам и на места, където няма зеле? Както и да е.

Когато бях малък и задавах малки детски въпроси, винаги получавах отговор. „От къде се вземат децата?” „От магазина за родители”. „Ама в детската градина има едно момче, което го е донесъл щъркел!” „Може и така да е. Ти, обаче, си от магазина.” Постепенно пораствах и почвах ясно да осъзнавам, че са ме лъгали и за магазина, и за щъркела, и за какво ли не. И щом взех да се усъмнявам, че ме мотаят, изведнъж изобщо спряха да ми отговарят. „Защо Дядо Мраз непрекъснато е различен? А?” Мисля, че този въпрос беше преломният миг в моя живот. Навярно и във вашия.

„Казва ли ти някой, смееш ли да питаш!” – на тази реплика на Велко Кънев в „13-та годеница на принца” възрастните много се смееха. Аз не я схващах, но също се смеех, защото Велко Кънев е ужасно смешен сам по себе си. По-късно разбрах, че сме живели в тоталитарно време и било много опасно да се задават въпроси. Е, сега е демокрация, и можеш да питаш каквото си поискаш – кел файда, щом няма кой да ти отговори? Ето например, аз като малък непрекъснато разказвах вицове за Тодор Живков. Даже си мислех, че той е супергерой, щом има толкова анекдоти за него. Бил ли съм дисидент при това положение?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *