(празни) приказки за телевизията 3: видовете цензура

Обичам клишетата. Те много ми помагат да разбера повече за човека, който ги употребява. Ето ви две: „платени медии (статии, публикации, журналисти и т.н.)“ и „(политическа) цензура“. В 90% от случаите тези клишета се употребяват от хора, които са толкова извън нещата, че или не знаят какво всъщност става въпрос, или имат предвид някоя пълна глупост. Когато хората говорят за „платена статия“ винаги имат предвид политическа или бизнес поръчка, която цели да прокара лъжа, клевета или да агитира в нечия полза. А когато говорят за цензура, винаги имат предвид политическа такава. Хайде сега да извадим гроздето от манджата и да подредим чушките до сиренето и яйцата без да става миш-маш.

В чист смисъл „платена статия“ означава вид рекламно съобщение. Фирма еди-коя си пуска на пазара продукт трепач, имаше коктейл, беше много яко, дъра-бъра… Фирмата е платила на вестника, а обикновено някъде отстрани с дребен шрифт може дори да пише, че това е платено съобщение. Ако си намерил портфейл или куче и искаш това да излезе във вестника – също е платена статия.

Политическата „платена статия“ (или още по-пикантното „поръчков материал“) е нещо различно. Тя е нерегламентирана, следователно се плаща „под масата“. Само дето в повечето случаи дори не се плаща. Влиятелните и богати личности в държавата търгуват преди всичко с влиянието си, а не толкова с пари. Така че някои журналисти и медии представят нещата в полза на един или друг, защото се ползват с влиянието на въпросния един или друг. Имайте предвид, че това може да бъде и по принуда. С други думи „платените статии“ далеч не са толкова платени, колкото си представят хората, защото ако беше така, медиите нямаше да пърдят от глад.

Трето нещо е какво отделният човек си представя под „платена статия“. Пешо или Гошо например мрази в червата Бойко Борисов. Каквото и да направи премиерът, Пешо го псува и вижда само лошо. Обективно погледнато всеки прави както лоши, така и добри неща. Медиите отразяват нещо добро (не защото им се плаща, а защото новината е такава, каквато е), но Пешо заключава, че това са платени медии, защото според него премиерът е гъз. Тази схема работи и наопаки: Пешо обожава Бойко Борисов. Съответно министър председателят прави някоя изцепка, медиите го критикуват, а Пешо псува, защото според него премиерът е само и единствено чудотворец, така че на медиите са им платили да го хулят… Както виждате – и едното и другото е пълна глупост и е въпрос на субективна преценка.

Четвърто: хората уверено бъркат прес информация с „платена статия“. Прес информацията е информация до пресата (не думай!), пусната от някой ПиАр. Нейната цел е да информира за нещо в позитивна светлина (стартира нов сериал, еди-кой-си певец се завърна от Щатите, Костов тича крос до Черни връх и пр.) Огромната част от агенциите и медиите пускат директно текста, който са получили по мейл. Това не е поръчка, а нормален начин на работа – все пак функцията на медиите е да информират.

Колкото до „платените журналисти“ и „платените медии“… Както вече стана дума – не винаги става дума за пари, понякога е просто влияние. В България е трудно да си независим, особено ако искаш да постигнеш нещо. Но, ако се замислите, хората не обичат независимите. Едно ново дете в компанията трябва да е или от „Левски“ или от ЦСКА (или който и да е отбор), защото ако не е от никой – няма място в компанията.

Всичко това беше необходимо, за да стигнем до цензурата. Навремето имаше една цензура – партийната – а сега има цели видове. Хората, обаче, не правят разлика. В техните представи цензурата е само и единствено политическа. Добре, започваме с нея.

Политическата цензура не се нуждае от много разяснения. Това, за което хората не си дават сметка, е че не само тези, които са на власт, имат влияние върху съдържанието на медиите. Също така трябва да се има предвид, че представите за политическата цензура са силно преувеличени. Аз лично не съм се сблъсквал с такава. А ако бях, едва ли щях да си призная, защото не виждам какво добро би произтекло от това…

Продължавам с цензурата, с която съм се сблъсквал многократно: корпоративната. Описано най-просто – да не се върви срещу интересите и доброто име на медията, в която се изявяваш. Теоритично погледнато, тя е неизбежна и необходима, за да има позитивен имидж. На практика, обаче, в България корпоративната цензура е ужасно уродлива и примитивна. Първо, тъй като у нас хората масово не работят това, което им е работа, имат много сбъркано разбиране какво и как трябва да се цензурира, а на въпроса „защо?“ имат напълно погрешен отговор. В телевизия А е напълно забранено да се споменава телевизия Б (включително нейните предавания и водещи), защото така – видиш ли – телевизия А правела реклама на телевизия Б. Следователно телевизия Б не съществува. В телевизия Б (която не съществува) е напълно забранено да се споменава телевизия А… Единственият вариант телевизия А (или Б) да бъде спомената като съществуваща, е ако телевизия Б (или А) я е смачкала по рейтинг… Всичко това е такава тъпотия, че се изнервям докато го пиша. Не стига, че пърдят от глад, ами вместо да извличат взаимна полза, те се давят поединично. Все едно ако Ани Цолова спомене Бареков тоз час всинца дружно ще превключат от БТВ на ТВ7…

Корпоративната цензура има и друга страна, която е много мъглява: „интереси“. Никъде не пише черно на бяло какви са интересите на медията. Това го преценява субективно някой началник (или по-лошо чиновник в даден отдел) и най-често преценката е като на кон с капаци в лошо настроение. „Интересите“ на медията също така включват политическа или бизнес предпазливост някой да не бъде настъпен без причина. В това по принцип има основание, но у нас се оливат от предпазливост. Не дай Боже да настъпиш някой рекламодател. Рекламодателите у нас не вярват в старата максима, че „лоша реклама няма“ и поскачат като ощипана госпожица. А конете с капаци подскачат още по-високо.

Стигаме до най-коварната от всички: авто цензурата. Всеки човек в медиите я развива като условен рефлекс. Да не правя това или онова, за да си спестя конското при коня с капаци. Какво се получава? Личност А намеква на шефа на медията (кон с капаци Б), че иска 10% предпазливост. Кон с капаци се застрахова като изисква от прекия си подчинен 20% предпазливост. Веригата продължава също като във филма „Кит“ докато стигне до репортери, сценаристи и пр., които са развили автоцензура с 50 до 100% предпазливост. Уви.

Ще завърша с етичната цензура. Всъщност не съм сигурен дали това е правилният термин, но не това е най-важното. Медиите, освен че информират и забавляват, легитимират събитията и оформят вкусовете на аудиторията. Има събития, които не би трябвало да бъдат отразявани (виж тук), защото превръщат недопустимата жестокост в обикновена статистика. Има неща, които не бива да бъдат показвани дори за забавление, защото свалят прекалено ниско културното ниво, и в известен смисъл прокарват пътища към нови недопустими жестокости… Но това е отделна тема.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *